ИМА НЕЩО ОСОБЕНО ДРАМАТИЧНО в това да стигнеш до края на света! Светът, разбира се няма край, но има места, където човек може да преживее усещането за предел, за граница между познатото и неизвестното и да изпита страхопочитание пред природата. Едни такива места са морските фарове.
Те са разположени най-често върху опасни скали, по които се разбиват морските вълни с грохот и над които се спускат нежни, но изключително коварни мъгли. Като сияещи жалони, морските фарове очертават контура на брега и помагат на моряците да преминат безопасно границата между водата и сушата.
Знам, че рисувам прекалено романтична картина на морските фарове, но защо пък не!? Нека романтиката да ни накара да грабнем раницата си и да се затичаме към най-близкия фар.
В този епизод планирам да направим точно това. Каня Ви на една спираща дъха обиколка по черноморските фарове. Наш гид е Бела Бенова, пътешественик, писател и фотограф. През 2007 г. тя се впуска във велопътешествие по българските фарово, което в последствие се превръща във фото изложба. От тогава Бела е обиколила хиляди морски навигационни съоръжения в над 20 държави, изминала е над 25 000 км (зад волана на едно и също колело). Тя е автор на книгата-пътепис „По пътя на пулсиращата светлина“ и съавтор на мобилното приложение Lighthouses of Bulgaria.
С нея говорим и за романтичната страна на фаровете и за техническата им страна, и за страната им като културно наследство.
Приятно слушане!
Substack App • YouTube • Spotify • Apple Podcasts • RSS
Още от ЕП 24
„След това пък се насочих вече и към скандинавските държави, където има удобството, че къмпингуването най-често е свободно разрешено. Моят метод на пътешествие е такъв – диво къмпингуване.“
„Фара на нос Емине е по-трудно достъпен и даже като съм говорила с различни хора, те каза — добре де, все пак там завършва маршрутът Ком-Емине, не може ли нещо да се направи, не може ли пътят да се оправи нагоре, те са едни разбити коловози. — То сигурно може! Но аз вътрешно си казвам — бе, по-добре, този поне да не го оправят! Започнат ли и там да се качват страшно много хора, непрекъснато с големи коли и с големи автобуси, подозирам, че тогава самобитността на село Емона ще изчезне и то ще се превърне в Слънчака.“
„Чисто технически, ако рискувате да лазите по склона на границата на това, което е препоръчително за живота и здравето, бихте могли малко да се доближите, но не го препоръчвам. И самите фаропазачи са ми казали, че често разни туристи им създават неприятни ситуации да трябва да ходят да помагат на някой сурнал се, ударил се и така нататък. Излишни лоши приключения!“
„И понякога фара се слага по-ниско, отколкото човек очаква. Не е на най-високата точка на релефа, защото, примерно, има такива слоеве мъгли, че той трябва да е долу, за да може да се вижда. На много места се правят два фара! Един над зоната на мъглите, един под, за да е сигурно, че човек ще може да се позиционира.“
Записът е направен на 09.02.2026, Mansa Studio, София.
На корицата: Фарът на нос Шабла / Снимка: Бела Бенова.
