👁 Майсторът и доброволецът
👁 Майсторът и доброволецът
Какво научих от работа като координатор на доброволчески проекти за реставрация?
ДОБРОВОЛЧЕСКИТЕ ПРАКТИКИ по програмата European Нeritage Volunteers са чудесна възможност за млади специалисти в сферата на културното наследство да придобият практически умения. Ставайки доброволци, те биват поканени за краткото време от две седмици да бъдат дърводелци, зидари, стъклари, миньори, библиотекари, ентусиасти за исторически възстановки, консерватори на антични мозайки, тъкачи на килими или да практикуват друга подобна, често пъти архаична професия.
Когато започнах да ръководя тези доброволчески практики, смятах, че ползата за участниците се изчерпва с придобиването на практически умения. Постепенно започнах да забелязвам, че съществува и друг аспект, който е не толкова практичен, а е повече емоционален, незабележим, носи невероятно удовлетворение и превръща практиката от „бачкане“ в „изживяване за цял живот“. Това е сработването с местния майстор.
Във всяка практика има поне един такъв човек, който отговаря за работата. Под неговото ръководство, доброволците трябва много бързо да усвоят нови умения, да се приучат към нова рутина, и като цяло да започнат да вършат нещо необикновено.
Задачите, които изпълняват са прости и директни: разцепи този дънер, подреди гредите на равни разстояния, нанеси два сантиметра хоросан, сортирай камъните от тази купчина по размер, внимателно демонтирай старите керемиди от покрива, и т.н. Покрай тях обаче се изгражда и чисто човешката връзка доброволец-майстор. Участниците придобиват умения, но се учат и на усет и отношение към работата.
Ще Ви разкажа един конкретен случай. Докато работехме по проект за експериментална археология в едно праисторическо селище в Германия (виж илюстрацията в началото) се запознахме с невероятен майстор. Фолкер, който винаги ходи с ръчно изработени праисторически дрехи от кожи. Обикновено следобед, когато ставаше прекалено горещо, някъде към три часа, той ни казваше да оставим инструментите и да си почиваме на тревата. Фолкер обичаше да се обляга на един дървен стълб и да разказва невероятни истории за живота на праисторическия човек, които да допълва със разкази за собствените си необикновени пътешествия.
Скоро разказването на истории се превърна в обичай. Една доброволка от Швейцария въведе думата Märchenstunde или време за разказване на истории. Така започнахме да наричаме последния час от работния ден, в който сядаме на тревата и се отдаваме на блажени приказки. Към края на практиката, всеки един от участниците очакваше с нетърпение момента, в който Фолкер щеше да се провикне: Märchenstunde.
Понякога не са нужни истории. Стигат само няколко думи. Така беше в Русия и Армения, където майсторите не говореха английски език, а ние научихме имената на инструментите на техния език. Брадва е „топор“, чук е „молоток“ на руски. Научихме и други полезни думи като голям-малък, къс-дълъг, високо-ниско. На арменски голям е „мечка“, останалите съм ги забравил. Все пак, историята за Вавилонската кула ни учи, че ако на един строеж не се говори общ език, работата ще се провали.
Доброволците ценят времето прекарано с майстора дори и ако изобщо не говорят с него. Те могат да наблюдават как майсторът просто забива пирон, търси най-добрия камък, отпива кафе, бъбри небрежно с някой случайно срещнат човек.
Придобиването на практически опит не означава само получаването на методически указания. Ако ми разрешите да се изразя много сложно, то представлява „учене чрез осмоза“ или „пренасяне“ в споделената вселена, в която доброволецът е приет да бъде чирак и работи рамо до рамо с майстора.
Благодаря, че прочетохте!
Петър Петров
P.S.
Много вдъхновяващо! Благодаря!